Изпичана с кал и щастлива от това – Бриджит

bridget_thamarai

Bridget с деца от културно-образователния център за деца и жени Thamarai в село Edayanchavadi, в съседство на Ауровил

Бриджит, към момента единственият ауровилец от Ирландия, се е занимавала с различни неща в Ауровил – от градско планиране до работа с хората от съседните села и помощ във функционирането на културния център Питанга. Какво я е накарало да дойде в Ауровил и пред какви предизвикателства е трябвало да се изправи?

Профилът на Бриджит е публикуван в октомврийското издание на месечника Auroville Today, 2015: http://www.auroville.org/contents/3833

В живота си имаме определящи преживявания, които спомагат за нашето формиране. Да съм социален работник точно след геноцида в Руанда бе именно едно такова за мен, тъй като ми подари възможността да бъда разтърсена из основи. Открих, че не съм толкова вътрешно силна, колкото би ми се искало, и представите ми за световен ред се пропукаха. Озовах се в момент от живота си, когато бях изоставила кариера в областта на маркетинг и комуникации, за да се завърна обратно в Западна Ирландия, където бях отраснала. Захванах се да възстановя една стара къща и да поддържам къща за гости с една от сестрите ми. Това за мен бе плодотворна и подкрепяща база, върху която да започна пътуване навътре към себе си, а след Руанда ми беше станало ясно, че имах нужда да работя върху себе си. И така прекарах седем щастливи години, изучавайки своята вътрешна реалност чрез психотерапия, йога, аюрведа, танци, шаманизъм, лечение с прана и холотропно дишане. Същевременно се включих в инициативи в рамките на местната ни общност с хора на моята възраст, и това беше нашият опит да внесем промяна в нашето ъгълче от света.

Първият ми контакт с Ауровил беше през 2000 год.,  докато пътувах из Южна Индия с група лечители с прана. Спряхме за кратко в Ауровил, за да обядваме в Centre Guesthouse и видях Матримандир от разстояние. През останалата част от пътуването Ауровил не се открои в активното ми съзнание.

Но това се случи веднага щом се върнах в Ирландия. Получих покана за посещение в Ауровил през следващата година за йога-интензив със Сама; седмица по-късно получих покана да се включа в курс по аюрведичен масаж с Умберто в Западна Ирландия. Скочих и в двете.

Като подготовка за нашето пътуване, Сама ни показа филм за Ауровил и за първи път чух думите на текста „Мечта”. Изпитах моментно усещане на „Уау!” и се зачудих как ли би изглеждало едно такова място. Възможността Ауровил да е нещо тотално ново ме докосна точно в онзи момент.

Пристигайки в Ауровил усетих потенциала на мястото, но също така реагирах. Селата наоколо изглеждаха съвсем оскъдни, в сравнение с големите къщи и пищни градини в Ауровил, и имах отчетливо усещане за една класа от хора, които обслужват, и друга, която бива обслужвана. Тъй като Ирландия е бивша британска колония и аз произхождам от род, който е бил особено активен в освободителното движение, аз бях изключително чувствителна към това. Бях пълна с въпроси и имах късмета да се срещна с трима ауровилци, които ми отделиха известно време.

Първа бе Кати, която сподели своя път на личностно израстване и изтъкна ролята на Ауровил в предоставяне на такова опитно поле за лична трансформация. Втори бе Дханя, който ме предупреди да оставя място, за да може нещо да изплува и се изяви в живота ми. И трети беше Субаш, който сподели своя път към Ауровил и връзката си с Майката. Тези разговори пробудиха в мен достатъчно любопитство, за да се включа в тридневната обиколка за придобиване на усещане за Ауровил, за да задълбая малко повече, отвъд повърхностната реалност, която изживявах.

Обиколката се водеше от Рос. Това бяха три възхитителни дни. Те ми помогнаха да вникна в по-обширното предназначение на Ауровил. Видях работа, която ми се стори преобразяваща, а определящ за мен момент беше когато Дейвид ни поведе из Adventure [едно от многото поселения]. Той говореше за техния опит да изградят целенасочена общност и тогава изговори думите „еволюция на съзнанието“. Нещо дълбоко в мен се отзова, както когато за първи път чух текста на „Мечта“. Ние стояхме в пространството под къщата със сламен покрив на Аби, нейният триножник беше в средата на пода, и гледайки навън към нейния каменен кръг си помислих: „Тук бих могла наистина да раста и да срещам предизвикателства.“

После се озовах на една от конференциите на Астер. Това беше далеч над моето разбиране, но ми беше приятно просто да седя на задния ред и да слушам. Бях стигнала до момент в живота си, в който, от вътрешна гледна точка, бях стигнала до предел в живота си в Ирландия. Нещо ново сега ме зовеше силно и ме споходи мисълта да се върна за 6 месеца и просто да уча. Но друг глас в главата ми заяви: „Не можеш да го направиш”. И така няколко години идвах за кратки периоди, които постепенно ставаха по-дълги и накрая, по средата на курс по випасана медитация, когато умът ми бе утихнал и се докосвах до нещо дълбоко в себе си, ми стана ясно, че беше време да се преместя изцяло. На друго ниво това беше много трудно за мен, понеже западният бряг на Ирландия е много красив и там имам много силни семейни връзки и добри приятели.

Бях възнаградена с чудесна първа година в Ауровил. Естествено бях привлечена към работа по развитие на селата. Включих се в екипа на ауровилската здравна служба и работих по здравно образование извън Ауровил, в това число и с проекти за ecosan тоалетни. През следващата година се свързах отново с Кати, която, заедно с Тулси, основаваха извънучебния център Тамарай, като опит за полагане на мостове между съседното село Едаянчавади и Ауровил, и по-конкретно, за да се работи за постигане на добруване и разгръщане на възможностите на жени и деца. И така, започнахме с игрална група за малки деца и занималня за ученици, след две години основахме Здравния център в селото, а впоследствие екологична програма в държавното селско училище. Сега, след девет години, проектите вървят добре. Децата от Тамарай от първите години отраснаха в студенти с магистърски и дори докторски степени и някои от тях сега са учители в Тамарай, напътствайки следващото поколение. Младежта в околните села става все по-образована, което ми дава надежда.

bridget2012

Бриджит, от времето, през което работи в организацията за градско планиране на Ауровил, 2012

Две години работих с L’Avenir d’Auroville [екипът за градско планиране], което беше фантастичен познавателен опит, макар понякога да ме изправяше пред големи изпитания. Това ми помогна да вникна в нашата система на управление, както и да придобия по-широк поглед върху биорегиона. Напуснах, за да се присъединя към екипа на Питанга, която за мен е красиво пространство за подкрепа по нашия път на вътрешно и външно развитие. Тъй като в същината на Питанга е физическото благосъстояние и вътрешният растеж, това се съчетава много добре и с работата ми в Тамарай, и по-специално в Лечебния център.

Откак се присъединих към Ауровил, съм имала своите възходи и падения. През втората или третата си година минах през много наситен период на поставяне под въпрос на всичко. На вътрешно ниво, това беше страх, на външно ниво се прояви в моите размишления относно всички неща, които смятах за неправилни в Ауровил, и поставях под въпрос избора си да живея тук. Не бях ли сбъркала?

Подготвях се да се върна обратно в Ирландия, но тогава минах през период, когато не можех да се видя отново там, макар че щях да бъда приета радушно. Усетих, че не се вписвах повече там. Но тук не се чувствах добре, събуждах се плачейки, усещах се тотално объркана. Някои хора го бяха забелязали и си спомням силната подкрепа от разговорите ми с Андрея и Лорета. Това беше още едно определящо време за мен, което ме накара да се предам и помоля за помощ.

Посещавах редовни занятия, опитвайки се да разбера писанията на Майката и Шри Ауробиндо. На едно от тези занятия темата беше как работи Благодатта (Grace). Усещах се уязвима и бях с висока температура. Обърнах се към нейната фотография и помолих за помощ. В онзи момент се случи нещо красиво, което траеше 4 или 5 дни. На момента разбрах, че под повърхностния разпилян слой работеше нещо друго и там се изработваше нещо. Беше интензивно и се усетих обновена. Нямаше повече никакво съмнение. В продължение на четири години се бях премествала от къща на къща, за да ги поддържам в отсъствие на техните обитатели, но сега вече не изпитвах никакъв страх, дадох своя принос за апартамент и настаних в него живота си.

Все още понякога се изправям пред големи предизвикателства, но не съжалявам. Зная, че това е моето поле за растеж. Толкова много се случва за един ден и мисля, че нашето разнообразие и нестабилността на живота тук са особено плодотворно поле за себеосъзнаване и инструмент за нашето „разтягане”. В ежедневието срещам късчетата от себе си, които се нуждаят от рафиниране. Те се отразяват отново, често същите стари модели и шаблони, с които тръгнах по пътя си на растеж, но сега на по-дълбоко ниво. Без съмнение това е доживотен път, но колко благословен е този път!

Текстът на „Мечта” е много скъп на сърцето ми. Днес, вместо да съм критична, се старая да се питам какво липсва и да предприемам стъпки към намаляване на празнотите. Това е много дълъг процес, но заедно можем да го постигнем.

Веднъж се събудих в три часа сутринта с кристално ясен сън, който ме споходи след разгорещена дискусия с един приятел относно Ауровил. Беше ме заболяло от неговия критицизъм и бях заела позиция на реакция и отбрана. В този сън се видях в едно от калните езера в поселението Садхана Форест. Бях изпичана с кал, земята под нозете ми беше много нестабилна, имаше много хора като мен целите в кал, телата ни бяха много близо едно до друго и горещината между нас беше интензивна. На края на езерото стояха други хора, които ни гледаха, искрено заинтересовани и с усещане за съпричастност, но чисти, без калта. За миг осъзнах калната вода по кожата си и знаех, че тя прави нещо за мен, също както интензитетът на телата и нестабилността в езерото. Погледнах отново към хората на края на езерото и осъзнах, че скачането вътре правеше преживяването различно. Събудих се със съзнанието, че бях много доволна, че съм се присъединила към Ауровил, макар все още да плача, когато напускам Ирландия. Благодат е да съм тук и да споделям това пътуване.

Bridget Horkan

Кратко филмче за културния център за деца и жени Thamarai в село Edayanchavadi, редом с Ауровил

Представяне на Thamarai в сайта на Ауровил: http://www.auroville.org/contents/813

%d bloggers like this: