Необикновено пътуване към дома

Интервю с ауровилката Роза от месечника Auroville Today, септември 2013 г.

Роза по време на интензивно обучение по Осъзнаване чрез тялото (Awareness through the body, ATB)

Роза по време на интензивно обучение по Осъзнаване чрез тялото (Awareness through the body, ATB)

Роза е отраснала в Мурсия, Испания. В нейния град имало много цигани и от ранна възраст тя чувствала несправедливостта на тяхното социално положение и изпитвала силно желание да направи нещо по въпроса. Когато била на 15, две циганчета я помолили да им помогне да се научат да си пишат имената. От тях разбрала, че не им било позволено да ходят на училище заради дискриминация. Затова започнала да ги учи. Групата от деца бързо се разраснала до двадесетина. Роза вече била доброволец в неправителствена организация, чиято цел била да привнесе светлина в суровите реалности на война и потисничество, неотразявани в новините. В сградата, където се провеждали седмичните срещи на организацията, тя водела своите класове за децата и имала красиви преживявания, наблюдавайки как децата не само се учели да четат и пишат, но също тъй развивали себеосъзнатост, доверие, увереност и чувство за отговорност.

На 17 и 18 годишна възраст Роза отишла в Гватемала през летните ваканции, а когато завършила университетското училище на 20, се преместила да живее в Гватемала, в желанието си да промени разделението на север-юг, помагайки на хората да трансформират своята реалност. Както казва: “Бях съвсем млада и исках да променя света.”

“Беше краят на войната в Гватемала. В продължение на 35 години Гватемала имала едно военно правителство след друго. Когато пристигнах, бях учител. Отидох в едно село на коренни жители и се занимавах с образоването на възрастните. Докато работих четири години в това село, узнах, че се случват множество масови убийства.”

Попитали Роза дали би се съгласила да отиде в района в джунглите, където имало такива убийства, в подкрепа на хората, с идеята, че бидейки чужденка, тя би могла да им помогне, докладвайки за случващото се. Тя отишла и останала там осем години.

Работила с екип, който събирал свидетелски показания от хората, много от които били изтезавани по един или друг начин. “Подготвихме четири книги. Последната книга беше най-дълга, тя съдържаше само имената на убитите. Другите съдържаха истории за случващото се. Преброихме, че 440 села са напълно изчезнали от картата, при това по жестоки начини. Военните били обучени да всяват терор сред хората. Това беше геноцид.” Целта, явно, е била да се вземе земята им, богата на нефт, кардамон, кафе, банани.

Роза станала свидетел на ужасни сцени, потресаващи свидетелски показания и понякога самата тя се изправяла пред опасности. “Когато една нощ войници блъскаха вратата ми, за да я отворят, а друг път, когато мъж опря пистолет в главата ми, да си призная никога не съм изпитвала състрадание в такива моменти. Мислех си, че ако имах пистолет, щях да направя същото.” И тъй започнах да се чудя: “Как бих могла да променя реалността около себе си? Аз съм част от същата тази верига.” Започнах да осъзнавам, че не се налага да променям света, а трябва да променя себе си. Отне ми 11 години, за да стигна до този момент.”

“След това си дадох няколко години, за да си дойдат на мястото нещата вътре в мен. Осъзнах, че през последните години просто съм крепяла пространство за хората, изпитали силна болка, за да им позволя да я изразят или за да им помогна, например да приберат телата на техни роднини от масови гробове. Докато правех това, не си позволявах да изразя случващото се в мен самата.”

Долавяйки, че Индия е следващата посока в нейното житейско пътуване, тя попаднала на забележителна книга от Jean Vanier, наречена “Всеки човек е свята история”. Следвайки личното си пътуване навътре към самия себе си, Vanier станал инициатор на движение за обгрижване на умствено изостанали в малки комуни от семеен тип. Както си спомня Роза, Vanier открил, докато живеел с двама души с умствени увреждания, че той самият се чувства сърдечно увреден. Чрез тези комуни, наподобяващи семейни общности, той намерил начин да отвори собственото си сърце, същевременно предоставяйки пълноценен семеен живот за хора с увреждания. В края на книгата имало списък на такива комуни, една от които била в Керала (Индия, б.пр.). Роза им писала, но те предложили преди да отиде при тях, първо да пробва да поработи в някоя от комуните в близост до нейния дом. Тя прекарала две години в комуните на Jean Vanier и на Lanza del Vasto в Испания и Франция.

След няколко месеца в комуната в Керала, въпреки получените красиви и наситени преживявания там, Роза осъзнала, че това не е нейното място. Тя започнала да проучва различни ашрами. Тогава изглежда Божественото, с удивително чувство за хумор и чрез поредица от съвпадения, я довело в Ауровил (който съвсем не е ашрам, б. пр.).

“Във всеки ашрам, където попаднах, ми се казваше, че би трябвало да отида в Ауровил.” Аз питах: “Какво е Ауровил?”, а отговорът все беше: “Това е място, пълно с чужденци!” Аз отвръщах: “Е, хайде сега, за какво ми е да ходя на място, пълно с чужденци, за това бих се върнала в Испания.” Така че всеки път се съпротивлявах.

“Тогава една от сестрите ми, със съпруга си, дойде на посещение в Индия. Те ме помолиха да организирам местата, които да посетим заедно в рамките на един месец, но имало само едно място, където наистина искали да отидат… в Ауровил.” И така, Роза пътувала из Индия със сестра си и нейния съпруг и тогава дошли в Ауровил. Но щом като пристигнали, се случило нещо странно. “Сякаш цялата ми жизнена енергия беше изсмукана. Не можех да извървя няколко метра, без да се разтреперя. Не изпитвах никаква болка, никакво замайване, стомашно разстройство, нищо. Просто нямах жизнени сили. Никога по-рано не ми се беше случвало нещо такова. Тъй като не бях в състояние да пътувам, казах на сестра си: “Вие вървете, на вас ви остана малко време от пътешествието, аз ще остана тук.” И в момента, когато си тръгнаха, цялата ми енергия се възвърна!”

След като пристигнала тук, Роза усетила силна връзка с Хартата на Ауровил, но също така усетила липса на връзка между неговия идеал за единение между хората и неравенството между ауровилци и селяните от околните села. Помислила си: “Как могат да говорят за единство между хората, когато на няколко километра оттук хората спят по улиците, докато тук имат такива хубави къщи? В Гватемала ние живеехме с хората, ядяхме или не ядяхме с хората.” Изпитала силна съпротива. През следващите година-две тя идвала и си отивала, посещавайки други ашрами, ходейки на Випасана ритрийти, но винаги се връщала. Тогава, когато усетила, че нейното време в Индия е към своя завършек, тя получила мощен опит, който я убедил, че Ауровил е неин дом.

Тя била отседнала в къща за гости и една сутрин плевяла в градината, за да подпомогне разходите си по престоя. Минал покрай нея един от гостите и я попитал защо върши тази работа. Този човек започнал да нарежда как ауровилци използвали другите, в което тя припознала и своите мисли. Тогава от устните й, без да минава през ума – понеже тя усетила, че думите били съвсем нови за нея – дошъл отговор, който изненадал и двамата. Тя казва, че излязло нещо от сорта на: “Ние бъркаме. Всеки един е дошъл в Ауровил, за да донесе един аспект от човешкия живот, който трябва да бъде трансформиран. Ние бъркаме душата, донесла този аспект, със самия аспект. А нещото, което е нужно да се трансформира, може да бъде трансформирано само от Светлината. Хората не могат да го трансформират. Ние можем само да се отворим за Светлината, за да го трансформира тя. Но ако непрестанно се замеряме с камъни, тогава трябва да се затворим, да се защитим. Тогава Светлината не може да проникне в нас.”

“Това беше първият път, когато наистина се усетих единна с всеки един, отведнъж ми стана толкова ясно. Кои сме ние да съдим? Какво в действителност разбираме ние? В онзи момент, цялата тази нужда да се отбранявам и защитавам отпадна. И осъзнах, че онзи потенциал за насилие, който бях преживяла в себе си, е идвал от съденето на другите.”

“Веднага се обадих на Джозеба (ауровилец от Испания, бел.пр.) и му казах: “Моля те напиши ми препоръчително писмо, искам да се присъединя към Ауровил.” Бях разговаряла с него много пъти преди това, винаги с изразяване на недоволство. Той ме попита: “Какво се е случило с теб?” Спомням си веднъж, когато се оплаквах, той ми каза: “Ходила ли си някога на концерт на класическа музика? Чувала ли си преди концерта как си настройват инструментите, как скърца и дразни, че ти се иска да избягаш? Тук ще има концерт, но все още не сме започнали или дори не сме намерили още собствените си инструменти.” Помислих си: “Красиво е, ако можеш да го приемаш така. Може все още да не е чак толкова добре, но е налице огромно доверие, че зад всичко това стои Сила.” И аз усещах тази Сила, ето защо се връщах много пъти. Дори когато си тръгвах и провеждах 20-дневен интензивен Випасана ритрийт, той ми се струваше като ваканция, в сравнение с интензитета на промените и вътрешните предизвикателства, през които преминавах при всяко свое завръщане в Ауровил.”

Тъкмо преди да си тръгне от Ауровил, за да получи нова виза, Роза попаднала на фото изложба за представянето на книгата “Осъзнаване чрез тялото” (Awareness Through the Body, ATB). Макар че не можела да остане за представянето, тя била тъй завладяна от израженията на детските лица от снимките, че веднага усетила, че иска да се посвети на това. Когато се върнала в Ауровил, тя се записала на ATB уъркшоп за преподавателите от училището Transition School и била приета, макар че тя самата не преподавала в училището. По-късно станала ATB преподавател в едно от училищата. Продължава с тази работа, сега в Deepanam School, а така също провежда уъркшопи за групи и индивидуални сесии в Питанга. През идния септември планира да започне редовни ATB класове за възрастни.

По време на занимание по ATB в училището Deepanam, кадър от филма за работата на Роза, линкът е в края на статията

По време на занимание по ATB в училището Deepanam, кадър от филма за работата на Роза, линкът е в края на статията

Обобщавайки своя жизнен път, Роза казва: “Наистина обичам тази работа, като същевременно мога да предложа нещо много ценно, това е непрестанна работа върху самата себе си. Мисля, че човек изпитва влечение към такава работа, която му помага да работи върху себе си. В джунглата работих с група жени, с младежи, правехме театър и игри, които освобождаваха голяма част от натрупаните напрегнатост, страхове и травми. Но аз самата не бях свързана със своето тяло. Когато ходех от едно място на друго, събирайки свидетелските показания на хората, аз не се хранех или не се грижех подобаващо за тялото си, нито пък се вслушвах в своите емоции или в състоянието на ума си. Разболявах се от малария и не ми пукаше, стига да бях в състояние да продължавам с работата. Не бях наистина в тялото си, а цялата тази работа с ATB ми помогна да се заземя в тялото си. И като виждам как работи, чувствам, че е чудесно да го споделям с другите.”

“През април тази година претърпях злополука с мотоциклета. Лопатката на рамото ми се счупи по цялата си дължина. След рентгеновата снимка докторът ми каза, че съм голяма късметлийка, понеже нямало изместване и не се налага операция. Единственото нещо, което трябваше да правя, според него, бе да не мърдам рамото си, тогава щяло да заздравее. Също така ми каза да не взимам никакви болкоуспокояващи, понеже болката ще ми напомня за моите лимити.”

“Започнах да прилагам похватите, научени в ATB. Дишах осъзнато в засегнатата област, отпусках напрежението, канализирах енергията, правех упражнения за релаксация, за да позволя на енергията да се движи свободно. След седмица вече нямаше никаква болка. Докторът ми каза, че щом като няма никаква болка, тогава мога да започна да мърдам рамото си. И след три седмици вече се движех свободно. Усетих този опит като подарък, да изследвам върху себе си тези похвати, за да видя как работят, да открия, че в себе си имаме толкова много възможности.”

“Работата по ATB ми помогна да стана по-съзнателна по отношение на себе си, чрез наблюдаване на мислите, наблюдаване на емоциите, наблюдаване на действията, без да се въвличам изцяло в тях, държейки връзката със свидетеля (наблюдаващия). По рождение съм зодия Лъв, с асцендент Лъв, наистина огнена личност. Сега все още усещам огънят да се надига, но той не ме обзема, а понякога мога и да го канализирам. Сега, когато се оглеждам, не виждам толкова много трудности, както правех преди, те са част от процеса. Мога да съзирам, че онова, което изглежда като трудност, в действителност са подаръци, и съм много благодарна, че ги виждам по този начин.”

В разговор с Лари

източник: http://archive.auroville.org/journals&media/avtoday/archive/2013/AVT-290-Sept_13.pdf

Видео с Роза по време на занимание по ATB в училището Deepanam, Ауровил:

http://www.aurovilletv.org/awareness-through-the-body-2/

lotus

%d bloggers like this: