Ние сме едно

бидейки, чувствайки, мислейки, живеейки заедно

Интервю от месечника Auroville Today, август 2008

serge

На 2 юли 2008 Серж Брелин напусна тялото си на 53 годишна възраст. Той страдаше от рак. В интервю с Дорис и Франсис през март тази година (2008), той хвърли поглед назад към живота си.

В Ауровил дойдох за първи път през 1975 г. от Франция. Бях на 18. Един приятел ми беше разказал за безмълвния ум и за някой си Шри Ауробиндо. Това ме заплени моментално. След няколко седмици попаднах на някакви книги, написани от Шри Ауробиндо. Не разбирах нищо от прочетеното, но знаех, че това именно беше нещото, което търсех. Скоро след това узнах за град, наречен Ауровил. Заедно с един приятел решихме да тръгнем за Индия и да отидем в Ауровил. Когато пристигнахме в Индия, веднага усетих, ох, че това е моят дом. След две седмици бяхме в Пондичери. Отидох на Самадхито (където са положени телата на Шри Ауробиндо и Майката, в техния Ашрам – б.пр.) и получих мощен опит на онзи безмълвен ум – нещо близко до безмълвния ум, за който бях чел. На следващия ден отидохме в Ауровил и се установихме в Удави (училище за децата от съседното тамилско село – б.пр.) за 6 месеца. И тук, ден след ден, имах преживявания. Просто си седях, пиех чай, отпусках се и ми идваха преживяванията. Онези бяха може би най-наситените дни от духовния ми живот. Ден след ден, готов на всичко, без да зная нищо. През целия период останах в Удави и не изпитвах необходимост да посещавам останалата част от Ауровил – това се случи едва през последните два дни. Тогава си тръгнах, върнах се във Франция за военна служба. Отне ми 6 години да се върна.

В края на онези 6 години, една нощ всичко се завърна към мен. Чувствах се безпътен, в задънена улица – бях свикнал да живея на ръба на обществото [маргинално]. В един момент не можех да издържам повече и Ауровил се завърна много мощно, чрез книги. Нощ след нощ поставях живота си под въпрос. Изпитах остра необходимост да пътувам до близкия град, където нормално не ходех, за да отида в книжарница. В тази книжарница бях отведен до полица, на която лежаха книгите на Сатпрем. Купих си три от тях. Едната беше “Авантюрата на съзнанието”, а другите бяха от Трилогията на Майката. Отворих ги и веднага нещо се спусна върху мен. Присъствието. На следващия ден реших да си събера багажа и да се върна. Това беше през 1981 г.

Нуждата да спра да съдя

Ситуацията в Ауровил се оказа съвсем нова за мен. Първият ми инстинкт беше да отида в Удави. Но всичко се беше променило заради онова, което се беше случило (трудностите с Обществото на Шри Ауробиндо, ред.). Заех позиции ‘за’ и ‘против’. (смее се) Минах през седем много интензивни години. Много наситени. И да, наистина, мисля че заемах позиция, която беше, често, прекалено екстремална. Но вярвах в нея, много силно. В този смисъл, вярвам, че бях искрен. Но в един момент трябваше да напуснем, понеже в действителност живеехме в ситуация, която ставаше вътрешно непоносима. Непрестанната напрегнатост да си в конфликт с това, в което не вярваш, или което си мислиш, че не е правилно и не е истинско, в действителност ставаше невъзможно да се издържа. По него време вече живеех с Луиза. Дадохме си почивка, през 1988.

Върнахме се в Ауровил през 1991. Когато бях във Франция, искрено се опитвах да живея живота си там, да живея живота такъв, какъвто е. Тогава осъзнах колко много ми липсваше Ауровил. Липсваше ми… (смее се) ох, всичко. Опитвах се съвсем усърдно да остана там, но каквото и да се опитвах да правя, се проваляше. И междувременно много размишлявах. И осъзнах как моето възприемане на Ауровил, и на истината на Ауровил и неговите идеали, не бяха съвсем верни. Че нещо трябваше да се промени, за да мога да се върна обратно. И осъзнах, че бих могъл да се върна само при едно условие: да спра да преценявам и съдя. Усетих много дълбоко, че трябваше да имам позитивно отношение. Не в смисъл да виждам всичко като красиво, ала по-дълбоко от това, че единственото позитивно нещо е божественото, в крайна сметка. А останалото е, ами, каквото е, и то може да бъде променено само от божественото. Ние можем да допринесем по малко, като отдаваме себе си в служба на онова съзнание и онази сила. Но ние сме склонни да влошаваме нещата, искайки да променим другите, онези които не съответстват на нашия възглед за истината. Наложи се да размишлявам много дълбоко върху това и то стана очевидно за мен, и ето как съумях да се върна. Иначе нямаше да се върна, понеже не можех да се върна и да бъда предишния себе си. Това нямаше да е честно нито по отношение на другите, нито на мен самия. И от деня, в който се върнах тук, съм се опитвал да бъда нов човек. Трудна работа, и все още не съм чак толкова нов (смее се). Все още има много да се извърви.

Изменението на човешката природа

Напоследък минах през определени преживявания и известни предизвикателства, които на практика ме изправиха пред необходимостта да променя радикално своята природа. Това не е въпрос на морален избор; просто въпросът е, че ако не се променя, няма да успея да се справя. Това е почти въпрос на живот или смърт. Не непременно физическа смърт, макар че това също е вероятният завършек. Преди две години просто усетих, че, ами, съм стигнал до края на път. Че съм изчерпал всичко, което смятах за правилно и истинско. Винаги съм бил погълнат от това как да се проявят онези идеали, затова когато се върнах, подходът ми се отличаваше от предишния път, но въпреки това все още бях пламенен по отношение на Ауровил. Аз съм страстен човек и се опитвах да въплътя тази Мечта. Но отново, осъзнах, че се опитвах прекалено настойчиво и че ми убягваше главното. Каквото и да усещах като правилно и истинно, не работеше, отново и отново. Този Ауровил, къде го? Това съзнание, къде е? В мен самия, не в другите, това го бях разбрал. Къде е? Отново на даден момент обмислях, че вероятно ще трябва да напусна. Не заради Ауровил, а заради моята неспособност да прогресирам. Искам да прогресирам. Тук съм за прогрес. Ако не мога да прогресирам, може би това е знак, че в действителност трябва да отида някъде другаде, понеже човек прогресира също и извън Ауровил. Мислех си, че тъй като не мога повече да прогресирам тук, може би трябва да опитам от света, отново, но с ново възприятие.

“Аз не практикувах йогата на Шри Ауробиндо”

Отидохме до Хималаите, в опит да получим отговор, а се върнахме с друг отговор, който беше в действителност (смее се) физическото предизвикателство … (откриването на рак, ред.) Това ускори процеса. И беше, наистина, благословия. Беше чудодейно, понеже за няколко седмици всичко се срина. Всичко. В рамките на няколко месеца трябваше да се оттегля от работа и от всички колективни проекти, в които бях въвлечен. И отново разполагах с няколко солидни месеца, за да размишлявам, нали разбираш. И всичко стана много, много ясно. Бил съм живял в невежеството на практика през целия си живот, и дори всичките години, през които съм живял в Ауровил, са били изживени в неведението. Мислех си, като всеки друг, че част от мен е в истината и част от мен е в неведението и, ами, да се справяме. (смее се) Но осъзнах, че съм бил изцяло в неведението и че, след всичките тези години, аз не практикувах йогата на Шри Ауробиндо. Беше фалш. Ако искаш да се промениш истински, и ако искаш то да стане, трябва да направиш квантов скок. Не можеш просто да си щастлив да живееш и просто да се надяваш, че някой ден нещо ще се случи. Това ме осени много силно през тези месеци.

На даден етап си помислих, че разбрах какво трябва да бъде направено. Това, което в крайна сметка бе за мен невъзможност в продължение на толкова много години, стана изключително просто. Всичко е тук. Не е далеч, отвъд. И не и далеч, свише. И с мъничко усилие, не е чак толкова трудно, ако дадем съгласие малко да притихнем. Да сме в контакт с онова, което наистина може да изяви Ауровил. Тъй че, не казвам, че го правя. Просто казвам, че през всичките тези месеци ми стана ясно, че да, възможно е, с мъничко усилие, мога да го направя. И ми дойде много мощно, че това е възможно за всички нас. Понеже през тези месеци, аз си мислех надълго и нашироко за всеки един. Без изключение. Усетих се много близък с всеки. И си казах, но ние можем да го постигнем. То е тук. То, вероятно, не изисква много.

Възможността за колективна индивидуалност

На даден етап Майката говореше за необходимостта да се реализира колективният индивид, или индивидуалната колективност, посредством съзнание. През тези последни месеци имах много силното възприятие, че тази колективна индивидуалност представлява възможност. Означавайки, че отведнъж, ние сме едно. Ти и аз и другите. Ние сме едно същество, усещайки заедно, мислейки заедно, живеейки заедно. Усетих много силната възможност за това. Не зная какво изисква то от другите. Мисля, че разбирам какво изисква то от мен, да бъда в действителност в състояние, при което ние сме по истинен начин единни. Не някъде там горе, а в нашия живот. Срещайки се, работейки, живеейки заедно. Имах това много силно възприемане, и усещането ми е, че не зная защо, тази година е много важна година. Усещам, че е годината на единение. На истинно единение. Единение, при което противоположностите ще се помирят. Това, което най-силно ме нараняваше, което почти ме уби, е фактът, че ние сме в това непрекъснато разделение, в тази непрестанна опозиция, в това непрекъснато състояние на конфликт, независимо дали ни харесва или не.

Когато и да поискаш да направиш нещо с други хора, то се превръща в кошмар. Ние всички сме дошли тук със сходен устрем, макар може би с различно възприемане и разбиране. Но веднага щом се стигне до колективна организация или колективни действия, не можем да се справим. И това ме убиваше.

Стигнах до заключението, че това е по човешки невъзможно, че човешките същества не са екипирани, и е нужно да се екипират с други инструменти, други органи, които ще ни позволят да реализираме онова единение. Нашата единствена сила е нуждата да намерим онова “нещо друго”. Шри Ауробиндо го е назовал с различни имена. Но имаме нужда да го превърнем в реалност сега. И усещането ми е, че сега то е възможно. Колективно.

Осъществявайки предназначението на Ауровил

Знаеш ли, проблемът, който имах (съмнения дали да остане в Ауровил, ред.) си отиде. И в действителност каквото и да се е случило, не е важно. В днешно време сме изправени пред множество проблеми. С цялата ни вътрешна организация, с растящата бюрокрация, с нарастващото вмешателство на правителствени агенции и правителствени умствени нагласи, но това вече е без значение за мен. Гледам на тези неща, но не искам да им реагирам. Бих искал вместо това да отправям призив (към онова “нещо друго” – бел. пр.), всеки път когато съзирам тези проблеми.

Има едно друго нещо, което ми дойде много мощно, и което, може би, е допълващо. Аз осъзнах, че може би предназначението на Ауровил не е пълноценно осъществено. Индивидуалната работа е едно нещо. Всеки идва тук да развие своята личност по-интегрално и да става все повече и повече божествен/а, и да създава колективност, която предоставя пространство за индивидите да растат в онази по-висша истина. Но вероятно това не е достатъчно. Тогава си спомних защо Майката е създала Ауровил. Първо, тя получила онова откровение за състоянието на света. Тя видяла всички нации, нали разбираш, как растат въз основа на лъжа. И тя видяла, че ако те биха могли в действителност да се съберат и да работят заедно върху нещо, базирано на истина, това би породило единение между хората, което би предотвратило друга световна война. По-късно тя получила друго откровение, че Индия е символ на всички трудности на света, и че именно тук в Индия излекуването в действителност би могло да се случи.

Нужда от възстановяване на световна значимост

Напоследък започна да ми става пределно ясна ситуацията на света – въпросът за глобалното затопляне и всички тези неща. И разбрах, че ние не сме всъщност лабораторията, която е била предвидена за Ауровил, където да бихме могли да разработваме решения за предизвикателствата на човечеството. Открих, че ние живеем в едно твърде малко село. Осъзнах, че освен ако не възстановим своята световна значимост, нашето истинно призвание да бъдем експериментално поле в еволюцията на човечеството, ние не бихме могли истинно да прогресираме. Вероятно това е причината да имаме всички тези намеси отвън. Това е нещото, което понастоящем искам да комуникирам, в действителност, с всеки един: необходимостта от това Ауровил действително да израсне в своето наистина международно и универсално измерение. От това всички нации да се обединят около необходимостта да се намери следващата стъпка. Понеже ако не се намери тя, повече няма Ауровил. Няма повече ново човечество, нов свят. Това, вярвам, би могло да ни помогне изключително. Всеки от нас да се чувства като част от човешко усилие за намиране на следващата стъпка.

Божествена анархия

Знаеш ли за какво си мечтая наистина… Знаеш този израз: божествена анархия, нали? Това ме кара да мечтая… че ние всички сме толкова свързани вътре в рамките на нашата божествена реалност, че спонтанно живеем божествен живот, при който всеки един, всичко, е на своето идеално място. Ето за какво си мечтая.
Добрата новина е, че доста голям брой хора, с които се срещам, са имали подобни преживявания. Това ми дава надежда, че нещо се случва на нивото на нашата колективна йога, без вероятно да го знаем. Важното е да има огън, интензивност. Ако има огън, ако има интензивност, пламенност, откликът ще ни бъде даден. Живителен отклик, не само индивидуално, но и колективно.

Ние не сме разбрали какво е колективно битие [being, същество? – прев.]. Нашето разбиране е най-вече политическо и то надделява. Не би трябвало. Това е, което разбрах. Общност, или колективност, е просто пространство за индивидите да растат, но в което те всички са единни, създавайки по този начин битие. Но това битие не е политическо. То не е нещо, което може да бъде изразено в институции, в правила и разпоредби и всичките тези неща.

Шри Ауробиндо е споменавал, че той отново и отново е разчупвал всичко, което е приемал за истинно, и започвал на чисто. Разбира се, не можем да отменим това, което е било сторено на практика. Но можем несъмнено да се опразним от нагласи. Това, което ни кара да умираме, е непрестанното повтаряне на всичко, в което вярваме, че е вярно, всички наши навици. Така че ако можехме да успеем, индивидуално и колективно, просто да се опразним, да се изключим, за малко, вярвам, че нещо ще се влее. И че незабавно нашето отношение с всичко, което е тук, ще се промени, и че ще видим нови решения, нови начини за справяне с нашите тъй наречени проблеми. И може би тези проблеми дори ще изчезнат. Но машината трябва да спре. И аз наистина вярвам, че тя трябва да спре първо в нашите глави. Ако все повече и повече хора поемат върху себе си задачата да изключат машината в себе си, нещо ново ще се влее.

Интервю с Дорис и Франсис

http://archive.auroville.org/journals&media/avtoday/archive/2004-2009/2008-08/Serge.htm

%d bloggers like this: