Ауровил: Първо докосване

 до страната, в която ухае на жасмин и кравите са свещени

В Града на зората, където се събират ентусиасти от цял свят, едно дърво се превърна в българска мартеница

Руслина АЛЕКСАНДРОВА, вестник „Утро“ гр. Русе, 24-25 март 2012

Ауровил е изкуствено създаден град в Индия, построен с цел в него да живеят хора от най-различни държави и култури в мир и хармония. Намира се в щата Тамил Наду, до Пондичери, почти на брега на Индийския океан. В превод Ауровил означава Град на зората и представлява международно селище, създадено като експеримент през 1968 г. по идея на французойката Мира Алфаса – духовна спътница на известния индийски духовник и философ на ХХ век Шри Ауробиндо. Инициативата е под закрилата на ЮНЕСКО. Ауровил принадлежи на цялото човечество като място за непрестанно обучение и прогрес. Той е мост между минало и бъдеще в сферата на материални и духовни проучвания и изследвания. Градът е свързан изключително много с духовността.

Да пишеш за Индия след едва една седмица престой, си е, меко казано, нахално или повърхностно… Затова няма да пиша за Индия сега. Дала съм си време, за да се потопя наистина в този енигматичен свят, но за това ще разказвам по пътя…

Всъщност Ауровил /или Градът на зората/, откъдето започва моето пътешествие, е една значително по-различна частица от Индия. В момента в него живеят представители на 42 националности от целия свят. Те изграждат този свят по законите на любовта, творчеството и взаимната толерантност с помощта на още хиляди съмишленици, които официално не са постоянно живеещи тук „ауровилци“, но идват и се връщат отново и отново, защото това е като доживотно влюбване – не можеш повече да живееш, без да презаредиш батериите с ново докосване.

Въпреки предупрежденията на приятели и познати, че Индия първоначално ще ми причини шок с мръсотията и струпването на много хора на едно място, не почувствах това отвращение. Точно обратното. Още със слизането от самолета на летището в Ченай, усетих да ме облъхва аромат на жасмин, примесен с миризмата на урина.

Да, добре дошла в Индия, си казах и се пуснах по течението на събитията.

Приятели бяха организирали вече транспорта ми с „проверено“ такси от летището в Ченай до една от къщите за гости в Ауровил, където трябваше да отседна. От летището тръгваме в 3 през нощта и първото нещо, което установявам, е, че животът в Ченай съвсем не е замрял въпреки среднощния час, а се вихри, шумен и динамичен, буквално до вратите на летището.

Градът на зората се намира на близо 150 км от Ченай. Пристигаме „в джунглата“ точно на разсъмване. Ауровил е буквално откраднат от джунглата или по-скоро сътворен чрез неуморно облагородяване на един подарен от правителството на Индия терен – в центъра голо плато, което е залесявано, а покрайнините с гъста и непроходима растителност. Затова пък е със съхранена естествена тропическа флора и фауна. Първото нещо, което те грабва, са пъстротата на екзотични цветя и невероятно шумният разнороден птичи хор. Тук ароматът на жасмин вече няма примеси, а на разсъмване се усеща още по-силно.

Хората и животните тук живеят в хармония

Не съм виждала друго място, където човекът да изпитва такъв респект и грижа към всяко божествено творение, с което дели една територия. Естествено питам първо за змиите. Да, има в района, отвръща Ева, стопанката на къщата за гости, където сме отседнали. Но бърза да уточни, че от 15 години са тук и не са имали инцидент. Виждали змии в градината понякога, но никога не припарвали до циментирания район около къщата, нито пък вътре. Затова пък първото живо същество, което ме посрещна в иначе чистичката стая на втория етаж, беше едно жълтеникаво гущерче. А, няма проблем, спокойно каза Ева, те са безобидни, навсякъде може да ги срещнеш, но са полезни, защото ядат насекомите. С това проблемът приключи. Стана ми ясно, че няма смисъл да се боря с нещо, което е неизменна част от живота тук. Впрочем повече не го видях.

За 12 лева на вечер получавам прилична стая с бамбуково легло и възможност за ползване на обща баня и тоалетна.

Прозорците нямат стъкла, а само мрежи против насекоми. Тук не ползваме тоалетна хартия, осведомява ме Ева. Вместо това има нещо като подвижен малък душ. Топла вода също няма, но ако искате да си измиете косата, аз мога да ви стопля, обяснява стопанката. От чешмите водата не е подходяща за пиене, затова пък Ауровил има собствен водоизточник с перфектна питейна вода, която преди да бъде пусната на няколкото точки, откъдето всички си зареждат съдовете, минава през база, където „слуша“ класическа музика – най-нежните произведения на Моцарт и Вивалди.

Най-малко по 5 пъти на ден токът спира. Часовете и времетраенето на прекъсванията са неизвестни. Това е Индия!

Но Ауровил не е Индия, както обясняват всички.

Това е един оазис от зеленина, покой и силна творческа енергия. Пътешественици, духовни търсачи, творци и съзидатели, хора с нестандартно мислене, търсещи хармония и любов, както и такива, които познават Бог във всяко творение, без да робуват на определена религия, ентусиасти от цял свят намират своето място сред зеленината на Ауровил и големия потенциал на идеята за град на бъдещето, където различни хора могат да живеят и творят в мир и хармония.

Още първия ден отиваме до най-близкия културен център Питанга. Неделя е и сградата е затворена, затова пък входът й е буквално отрупан с афиши и малки листовки с обяви за различни курсове, семинари, събития – няколко вида йога, смехотерапия, хомеопатичен семинар, курсове по рейки и аюрведически масажи, танци, хипнотерапия, концерти, изложби и… /тук сърцето ми замира/

уъркшоп за направа на мартеници! Там съм!

Ще се запозная с първата българка, която официално е гражданин на Ауровил от 2003 година. Таня е лъчезарна, спокойна и балансирана, с меки движения и поглед, от който сякаш струи нежна светлина.

Всъщност Таня не е първата българка, която срещнах в Ауровил. Ден преди обявения уъркшоп за мартеници, в соларното кафене, където се намира и центърът за ориентиране на гости и посетители, забелязвам дама, която тъкмо поставя малък плакат с изброени в него инициативи с участието на българи. Антония Дуенде е българска художничка, която от години живее и работи в Германия. Тя е съорганизатор на десетдневката на българската култура, която официално се откри на 29 февруари с български павилион и представянето на традицията за връзване на мартеници. По време на уъркшопа се запознавам с още няколко българи. Самата работилница за мартенички е организирана в малка временна юрта, пред която опъваме постер с информация за предстоящите събития. Антония е пълна с енергия. Разпределя задачите – аз си избрах правенето на мартеници, а други рязаха червени ивици плат, за да декорират като мартеница на следващия ден едно цяло дърво на входа на посетителския център. След два дни групата на българите се увеличи с още двама – музикантите Марина Великова и Николай Иванов. Изпълнението им при откриването на изложбата на Антония Дуенде „Глаголически следи“ беше като балсам за душите. Неусетно се създаде фин мост между индийската духовна традиция и българската. Необятността на българския фолклор толкова естествено се съчета с индийските ритми, че етерът се изпълни с онази силна творческа енергия, която издига духа и премахва границите. Усещането за ефирност и духовна сила струеше и от картините на Тони. Едно преживяване, след което повече ти се мълчи, отколкото ти се говори…

По пътя през Индия няма нищо случайно, предупреждаваха ме приятели, докато се подготвях за това пътуване. Все повече чувствах, че не са случайни срещите ми с хората тук. Винаги в такива моменти си казвам: С колко ли прекрасни хора бих се разминала, ако бях останала при страха си да поемам рискове и да пътувам?!

След 9 години българско присъствие в Ауровил най-сетне пъстрият букет от различни националности успя да научи какво е България. Презентацията в музика и картини, която Таня направи, предизвика и гордост, и сълзи в очите на българските пътешественици, както и въздишки на възхищение и копнеж у гостите от други националности. Накрая съвсем естествено в Ауровил се завъртя българско хоро. Поведе го Виктория – втората българка, която съвсем скоро ще получи официално гражданство в Ауровил. И тя, както и Таня, носи духа на покоя и вдъхновението, характерни за това уникално място.

В Ауровил не се допускат други автомобили, освен няколко местни таксита. Обичайният начин на придвижване вътре в уникалното селище е само с велосипеди, мотопеди или моторикши. Повечето от мотопедите са всъщност електрически. Целта е да се запази природата максимално чиста. На третия ден от престоя ми тук стана ясно, че пътуването с рикша си е чиста финансова разсипия и ако искам да се впиша в ауровилския ритъм на живот, трябва спешно да яхна мотоциклет.

След един тежък инцидент с велосипед преди двайсетина години изпитвам страх и несигурност от това превозно средство. На мотор пък никога не съм се качвала. Боя се, че е още по-страшно от велосипеда… Отново познатия сковаващ страх. /Боже! Колко страхотни неща съм пропуснала в живота си от страх./ Дадох си сметка за първи път за това, когато едва на 40 години се реших да се науча да управлявам автомобил. Толкова се страхувах. Имах бариера отначало и преди да седна зад волана в Англия, където движението е обратно. Дали ще се справя? Какво усещане само – в непознатата страна, с непривичните порядки, се сливаш с живота, добиваш все повече увереност и независимост. Мисля, че вече съм научила урока на страха – просто скачаш в него и разбираш, че няма никакви ограничения освен тези, които сам си поставяш.

Мотопедът, който ми дадоха, беше отчайващ на пръв поглед – истинско чудо беше, че изобщо се движеше със стърчащи жици, саморъчни „подобрения” и вързан с канап фар. За сметка на това се оказа яка машина. Не мина и без едно падане, но важното е, че бързо се изправих и пак се качих. Просто бях увеличила скоростта до степен, в която не можех да го контролирам, а и още не се бях научила да държа и спирачката…

Ех, май във всичко съм започнала да виждам символика… Може би е част от магията на Индия.

Естествено едно от нещата, с които веднага се залавям, е курс по йога. Така, де – да си в Индия и да не ходиш на йога, е като да отидеш до Рим и да не видиш папата. Първо съм малко смутена – не съм във форма, която предполага подобни занимания, но се утешавам с мисълта, че и най-дългият път започва от първата крачка, а и групата е толкова шарена, че няма нищо, което да ме смущава и да ме кара да се чувствам не на място. Започва да ми харесва този ритъм на живот – събуждане в 5.30 сутринта и ходене пеш до мястото, където от 7 часа започва йога курсът. Усещам как и тялото, и духът ми се радват през целия ден след подобно начало.

В центъра на Ауровил има уникален „храм” – Матримандир

Разбира се, за ауровилци е недопустимо тази единствена по рода си сфера да се нарича храм, защото и по идея, и по функционалност тя няма нищо общо с нито една религия. Напротив, религиозни ритуали от какъвто и да е вид вътре са нежелателни, но по своята същност това е място за връзка с Божественото, място на тишина и покой, а самото влизане в него е с толкова много правила за поведение и има известна ритуалност, така че няма как да те напусне усещането за храм. Матримандир също е създаден по идея на Мира Алфаса като символ и отговор на Божественото към стремежа на човека за съвършенство. Във вътрешността на Сферата две спираловидни рампи се издигат до зала от бял мрамор – „място, където да намериш Съзнанието си”. В центъра на залата има 70-сантиметрова кристална топка върху златно възвишение, а лъч от слънчева светлина облива кълбото от отвор в покрива. Според Алфаса, тази структура е „символ на бъдещо осъществяване и реализация на Божественото Съзнание”. Когато няма слънце или след залез, слънчевият лъч върху кълбото се замества с лъч от соларно заредена лампа.

Преживяванията на всеки отделен човек в това заредено с много енергия място са различни и вероятно и в този случай всичко зависи от степента на духовно израстване, от емоционалното състояние и от очакванията. Моето първо съприкосновение с енергията на кристалната сфера ме разплака. Тихо, дълбоко, пречистващо… Часове наред не ми си говореше, сякаш нещо се беше откъртило от душата ми и трябваше смирено да му позволя да се изтече със сълзите. После настъпи покой и тиха усмивка изгря на устните ми заедно с породения копнеж да докосна и помилвам всяко цвете в пъстрите градини на Ауровил…

Но животът няма само прави линии, както често обича да казва един мой приятел. Може би точно за да ми докаже за пореден път прелестта на полюсния свят, който живее около и в нас, Индия ми беше подготвила едно съвсем различно приключение през остатъка от същия ден, в който душата ми мълчаливо се беше изповядала в Матримандир. Един млад индиец на име Суреш, приятел на мои приятели българи, които от 6 месеца живеят в близкия до Ауровил град Пондичери, дойде да ме вземе с мотор, за да ми покаже част от реалния живот на Индия. Това, че карам стара моторетка из прашните и общо взето ненатоварени алеи на Ауровил, съвсем не ме прави способна да се придвижвам с каквото и да е превозно средство, управлявано от мен из улиците на обикновен индийски град. Едва ли някога ще разбера логиката на това движение, където няма пътни знаци, няма светофари /О, чудо! Видях две пешеходни пътеки, но не разбрах смисъла от тях/, няма и катаджии, просто защото никой не би ги забелязал.

Целият трафик се подчинява на едно нещо – клаксона.

Стотици мотори и моторикши се промушват без ред и изпреварват отляво и отдясно тромавите автобуси и камиони. За каски тук никой май не е и чувал. Впрочем, когато ми дадоха мотора, не ме и попитаха дали изобщо имам шофьорска книжка. Показаха ми откъде подавам газ и как натискам контрата и това беше всичко.

За разлика от несигурността, която все още изпитвам върху управлявания от мен мотоциклет, на мотора на Суреш се почувствах толкова стабилна, като в лек автомобил. Първото приключение беше самото придвижване от Ауровил до Пондичери. Някакви си 8 километра, а имах чувството, че съм изминала стотици, толкова много хора и картини преминаха пред очите ми. Суреш работи за правителството на щата Тамил Наду и има много специална задача – събира и систематизира хилядолетни знания за местната народна медицина, наречена Сидха. Той е сидха-лечител, но да се нарече Сидха само медицинска наука е твърде повърхностно и неточно. Това всъщност е южноиндийският вариант на аюрведическото учение. Той изучава изкуството да лекуваш и хармонизираш човешкото тяло с помощта на билки, кристалотерапия, йога и медитация. В старите лечители по селата има много съхранено знание, предавано 3000 години от поколение на поколение, но сега правителството е решило да събере и запише тези знания, за да не се окажат един ден изгубени в технологизиращия се с бързи темпове свят.

Първите ми контакти с индийци до тази момент бяха или с търговци, или с шофьори на таксита-рикши. Разбира се, у всеки чужденец остава усещането, че гледат на него като на самоходен портфейл, който трябва да бъде безогледно изтръскан.

Със Суреш за първи път се почувствах защитена от този свят на търгаши. Той не искаше нищо друго освен да засвидетелства дълбокото си уважение и добри чувства към своите български приятели, воден от максимата „Приятелите на моите приятели, са и мои приятели“. След спокойната разходка в невероятно красив парк в центъра на Пондичери и по кея край брега на Индийския океан, помолих индиеца да ме заведе на пазар, където да ми помогне да си купя на „човешки” цени плодове и два чифта удобни индийски дрехи. Вече ме бяха предупредили, че разкарването по летни потници за дамите е, меко казано, непочтително спрямо местната традиция и морални норми.

На пазар в Индия?! Е, това си е наистина приключение

което трудно може да се опише с думи. Дори не можех да предположа, че бунището, пред което спря Суреш, е всъщност входът към пазара. Камари смърдящи нечистотии, сред които се ровеха и въргаляха кучета и крави, бяха само прелюдията към това, което ме очаква вътре. Докато си проправях път между купчини лук, разлагащи се зеленчуци и натъркаляни по земята хора, си мислех, че това е само някакъв безистен, през който преминаваме, за да стигнем до магазина за дрехи. Е, стигнахме. Не съм и предполагала, че толкова много стока може да се събере на два и половина метра площ. Невероятни коприни, тъкани като за рокли на принцеси, а наоколо същите камари стопанска продукция и мръсотия. Всъщност се оказа, че това, към което Суреш се е устремил, е със спусната розетка. Е, явно ще трябва да дойдем друг път… Нищо подобно. За секунди към нас се спусна друг млад индиец, който се оказа синът на продавача на сергията за „луксозни” облекла и тъкани. Розетката беше вдигната, сложиха ми стол и представлението започна. Докато търговецът сваляше от камарите снопове с панталони и туники, за „да си избере мадам”, на два метра встрани ентусиазиран продавач на зеленчуци бъхтеше шайга с лук, за да отвее люспите. Е, наистина успяваше с отвяването, нямаше как да не го забележа по декорацията от пепел и лучени люспи върху главата ми и камарата от дрехи за избиране. Наложи се спешната намеса на Суреш, за да охлади поне за десетина минути ентусиазма на продавача.

Разбрах, че цената, която ми предлагат, наистина е нормална, защото вече бях препитвала за цени на подобни стоки на други места, а тази беше наполовина. Не се пазарих. Тръгнах си от този магазин горд собственик на два чифта индийски шалвари и туника. Успях да отбия настойчивите предложения за сари с обяснението, че ми е твърде рано за тази дреха, едва от 5 дни съм в Индия. Докато си проправях път между камарите със стока, очите ми все бяха в ананасите, но Суреш ме избута внимателно навън и ми намигна, че после ще се върне сам, за да купи, защото на мен няма да ми дадат добра цена.

Пазарът на Пондичери всъщност продължава много повече от закритата територия. Цялата улица отвън се оказа един безкраен пазар. Това, което спря дъха ми от възхищение, бяха тарабите, където за първи път в живота си видях да се продават цветя на килограм – купчини жасминов цвят, ароматни розови цветчета и много други екзотични и непознати за мен цветя се търгуват или като естествен ароматизатор за помещенията, или се превръщат в гирлянди, с които индийските жени украсяват косите си и ги използват като естествен парфюм. Сега разбирам защо около мен все ухае на жасмин, а не мога да видя жасминов храст. Получих подарък от Суреш торбичка с жасминов цвят и две гирлянди, които можех да използвам като гердан, защото очевидно не можех да вържа в косата си.

Гвоздеят на вечерта беше тамилският етнофестивал. На открита театрална сцена близо до морския кей на свечеряване се бяха струпали стотици хора. Изглеждаше невъзможно да се наблюдава иззад тълпата, а местата за седящи отдавна бяха изчерпани. Имаше заграждения и полицейска охрана. Ела, каза Суреш, и ме поведе през тълпата покрай загражденията. Стигнахме до сцената почти. Не разбрах какво се случи, но един от униформените отвори заграждението и ни пусна вътре най-отпред до самата сцена. В този момент се появиха и столове. Да наблюдавам такъв спектакъл от първия ред, дори и не бях си представяла. Светът от багри, ритми и изящни движения буквално те засмуква за секунди и целият останал свят престава да съществува. Те играят с всяка част от себе си. Очите им също танцуват, защото танцът е всъщност с душа…

Къде ли е по-силна връзката с Божественото – дали там, сред тишината на Матримандир, или тук, където всичко в тебе вибрира в ритъм, в цвят и форми и забравяш да събереш устните си, разтворени в усмивка…

Все пак намирам в себе си остатъците от воля и здрав разсъдък, за да си тръгна, въпреки че фестивалът ще продължи поне още няколко часа. За връщане към Ауровил благоразумно избирам рикша вместо мотора на Суреш. Въпреки че е към 22 часа, улиците на Пондичери все така кипят от живот. Между десетките паркирани на малка уличка мотори свещена крава спокойно дояжда полуизгнила диня. Да, кравите са свещени животни за нас, потвърждава Суреш. Преди да се кача в рикшата, усещам, че стъпвам в нещо меко… Свещено кравешко лайно. Е, вероятно получих първата си божествена благословия в Индия.

Кравата е свещено животно и никой дори и не си помисля да я притесни по някакъв начин, докато яде развалена диня.

%d bloggers like this: